Концерт-рецитал на Красимира Стоянова. Диригент Павел Балев, с оркестъра на Държавна опера – Пловдив. 26 април, Концертна зала в Пловдив

Във вторника от Светлата седмица музиканти и меломани поехме за Пловдив. Музикалното събитие бе там. След продължително отсъствие от България, сопранът Красимира Стоянова дойде в Пловдив, град, свързан за нея и с музикалното й образование. Рециталът й с оркестъра, който ще наричам Пловдивска филхармония, обхвана руска, чешка и българска музика. Диригентът Павел Балев бе изпълнил оркестровата част от програмата и с по-рядко изпълнявани откъси. Така че програмата надскочи традиционния за оперна звезда рецитал – характерът й говореше за специално обмисляне, за подбор и подготовка не само на най-често изпълняваните по света “Евгений Онегин” и “Дама Пика” на Чайковски, но също и на “Снежанка” и “Царска годеница” на Римски-Корсаков и на абсолютно забравените тук “Русалка” от Дворжак и “Мария Десислава” от Парашкев Хаджиев. Анна Томова-Синтова правеше така програмите си – с арии или оперни откъси, които придобиват много по-обемно значение. Това отношение към самото събитие е знак за специален тип професионализъм и етика към публиката в България, която винаги ще се зарадва на певица от този ранг, независимо какво ще пее. Ето защо този вкус, тази особена грижа към програмата не може да не направи впечатление.

Концертът бе огромно удоволствие, рядко удоволствие – от тези, когато след първите 15 минути се отпускаш на стола за блажена вечер. Красимира Стоянова е изключително музикална певица. Тя има специален инстинкт към средата, в която пее, в която “звукообразува”. Има инстинкт и професионална норма да “оглежда” темброво и всяка от героините, които пресъздава. Пример: Татяна и Лиза. Сцената с писмото от “Евгени Онегин” бе пресъздадена най-вече чрез тембровите преображения на гласа – девича кристална звънкост, нюансирана от състоянията на героинята – надежда и объркване, страст и смут… А и певицата, може би защото е свирила цигулка в оркестър, но, по-вероятно, защото е с рядка култура и слух, неусетно, с лекота “влиза” в тембровата среда на съпровождащия я инструмент. Тя пее много естествено, в музицирането й се усеща радост, щастие дори от тайнството, което й е дадено да извършва. Впрочем, това е много особеното при нея – през цялото време, наред с великолепното й представяне, се движи и тръпката от очакването за това представяне. Имаш чувството, че и тя се изненадва от музиката, която се получава, от органичното партньорство. Тоест, отсъства видимата сигурност на опита, тя остава скрита. В прочутата ария на Лиза отчаянието и усещането за напразно очакване вече са в нов цвят, нов тембър, патина, приглушеност и сива тежест излизат на преден план.

Тук вече трябва да заговоря и за Павел Балев, с когото тя има много добър контакт, това се чува и вижда. Балев знае как се съпровожда певец, а работата му със Стоянова го окрилява допълнително, защото той има абсолютно равностоен музикант до себе си – и тук вече играта става съвсем различна (така казват в любимия и на двамата Пловдив). Дълбоко интимното, съкровено изпълнение на Молитвата на Мария-Десислава, с която ни показа дълбинни пластове в музиката на Парашкев Хаджиев, и с арията на Марфа от “Царска годеница” в пресъздаването на психическото преображение на героинята – само с глас, без никакви мизансценни допълнения към трагизма на арията. И сега да не пропусна оркестъра, защото в “Месечко” из “Русалка” звуковото излъчване от сцената бе толкова цялостно благодарение на „прозрачния” звук на състава; диригентът като че обгърна с нови темброви наноси арията…

Разбира се, че в институцията Пловдивска държавна опера има различни по професионална съвест и възможности хора (отново директор е Пламен Тасев), че оркестърът има реално присъстващ и работещ главен диригент – Алексей Измирлиев; и затова се свири така, както се полага на добър професионален оркестър. Идеите им вече дават своите плодове, а гостуването на Красимира Стоянова и Павел Балев или на Албена Данаилова предната седмица говори, че доверието към институцията се връща. С него се връща и музиката. Екатерина Дочева