1.04.08г Аделаида Якимова

Твърде разнообразни размишления възбуди у мен премиерата н оп. „Дон Карлос” на Русенска опера, представена в рамките на ММД.
Режисьор – Кристиян Михайлеску, Румъния
Сценография и костюми – Виорика Петрович, Румъния
Хормайстор – Христо Стоев
Диригент-постановчик – НАЙДЕН ТОДОРОВ
Солисти – Ивайло ДЖУРОВ, Мариана ЦВЕТКОВА, Марио МАЛАНИНИ – Италия,
Андреана НИКОЛОВА, Александър КРУНЕВ, Пламен БЕЙКОВ

Преди да започна, съм длъжна да обявя състава . постановъчен и изпълнителски, ако и писанието да не е с претенцията на критика, а само на размисъл. с определена позиция и знание.
Някак ми се иска да започна от там: Автор и драматически писател, т.е. композитор и литературен първоизточник на операта. След това да премина за малко през епохата, за да може да стене ясно на драгия читател всичко, което ще последва като изказ. Положителен и не толкова. Т.е., за да стане ясно че всичко написано и подписано лично от мен няма да е стрелба на посоки , а ще бъде обосновано и подкрепено единствено от великото произведение на Верди и Шилер.
Боже колко оправдание , за нещо толкова ясно!

Отидох с огромно любопитство и много стиснати палци за всички певци на премиерата на оп. „Дон Карлос” Искам специално да отбележа, че това е опера, наистина за добри певци, стигнали вече доста високо ниво в пътя си на оперни изпълнители. И също, че в това оперно произведение няма нито една роля, която да е за „втори” глас. Някак всички са „първи”. И как иначе? Та това е епохата на Великата инквизиция. Точно тук изниква натрапчиво въпроса; „Какво предизвикателството към днешна дата е прочита на класиката за постановчици и публика Въпросът за „съвременния” прочит на класиката се открои като основен в хода на спектакъла, доколкото едно от най-силните оперни произведения е постановка на РО представена на ММД. Т.е. това е емблематичното класическо произведение – „Дон Карлос” на Верди и Шилер.

Действието на спектакъла, за което иде реч се развива във време, в което борбата за обединяването на Италия още не е завършена. Засилен е и гнетът на католическата църркава. Това всъщност е опера, в която с реалистична сила е предадена подтискащата атмосфера на неограничения гнет на инквизицията в Испания по време на абсолютизма. Естествено в операта тираноборческата тема прозвучава по-приглушено, в сравнение с литературния първоизточник – трагедията на Шилер. В операта някак избледнява благородния облик на маркиз Поза, много действия в поведението на инафанта Карлос, остават неясни… През 1884г Верди прави и нова – италианска редакция. Доста от номерата са преработени. Действието всъщност се развива през 1550г. когато по това време в Испания управлява крал Филип 11. Първо действие в италианската версия, по-късна от френската със седемнадесет години, е изцяло съкратено. Преработен е и важният в драматургическо отношение дует на маркиз Поза и Филип 11 /финалът на второ действие/ и т.н..И добре, че в Русе присъствахме на съкратения вариант. Т. е. на четири действия, а не на пет. Имам предвид начина на поставяне и представяне, както и необяснимият студ в салона на операта и то по време на международен фестивал, какъвто е ММД.
„Дон Карлос” е забележително произведение, много характерно за творческите търсения на Верди, а именно към създаване на непрекъснато развиваща се музикална драматургия. Богатството на психологическите характеристики /прекрасен пример е монологът на Филип II, а и следващата го сцена с Великия инквизитор, както и дуетът на Родриго и Филип, например, а също и арията на Елизабет в последно действие, или Арията на Еболи/ С две думи оп. „Дон Карлос” е важно стъпало в творчеството на Верди.

Всичко казано до тук е не за да блесна със знания по история на музиката, които четящият и уважаван от мен читател, лесно може да си набави, а за да може представено в това писание да бъде подкрепено и следващите ми реплики на темата „премиерата на РО на оп.„Дон Карлос” в рамките на ММД да не изпаднат ей така.
Първо ми се иска да започна с комплименти към всички изпълнители на ролите в тази опера, които са все главни /какво удовлетворение за оперните прими, за които няма втори ред!/

Да! Певците, участници в премиерата на оп. „Дон Карлос” на 28.03, бяха подбрани, все гласовити и речовити.. Т.е. нямаше нито един , който да не става за предоставените иженарицаеми трудни партии. И да не може да ги покрие, дори с риск да ги звика понякога Защото тези партии, ако не се разработят детайлно, като драматургия и като контекст в общото развитие на действието, предизвикват певците към голямо гласово викане и борене с целия диапазон, където сякаш динамика „форте” е нещо обикновено. Но дали така се чува и в салона? Всъщност публиката се радваше и награждаваше всеки от изпълнителите по достойнство и по лични симпатии. Не липсваха и сърдечни и не толкова не-нагласени викове от залата.

Да! И с това май се изчерпват достойнствата на този наистина толкова труден оперен спектакъл.
Питам се от къде да започна , за да не бъда превратно разбрана и може би строго съдена. Надявам се, че след приембюла за това, какво всъщност представлява това оперно заглавие и каква епоха точно трябва да пресъздаде всичко, което ще последва ще бъде някак логично подкрепено и без много думи. Колко много думи за да оправдая това, което ще последва естествена и в отговор на видяното от мен, а и не само от мен. Салонът беше пълен с очакваща публика, желаеща да чуе и види висока класа на оперен спектакъл. Такава, каквато между другото не е рядкост за тази сцена.
Започвам от режисурата, която наистина дава основния облик и различието, другия поглед и прочит на едно заглавие. Името, което прочетох в програмата – Кристиян Михайлеску е респектиращо. Но. Само като име. Не бих казала че се препокри с това , което се видя на сцената. А именно една доста бутафорна, остаряла и неоправдана постановка, която не казва нищо ново и с това не отговаря на въпроса, защо точно това оперно заглавие трябва да бъде представено пред публика, освен може би за да му се направи репетиция преди да бъде изнесено някъде на турне, извън граница.
Дали пък затова не съществува напоследък ОФД-Русе?!

Казаното за режисьорския прочит се подсилва особено много и от необяснимата сценография на Виорика Петрович, която е бъбрива, весела , цветна и поради тази причина , крайно недоумяваща и неадекватна на епохата и времето, което трябва да се пресъздаде на сцена. За мен, и не само за мен остана необяснимо как в тази мракобесна епоха на много строг и краен католицизъм и инквизиция деколтетата и женските прелести бяха на показ. Цветна бъбривост преливаше от всички тоалети, които бяха много приятни за окото, но във всички случай, нямаха нищо общо с епохата. Истина е, че винаги има режисьорски и сценографски прочит и творческо превъплащение. но всичко, поне според мен, а и май не само според мен, би трябвало да бъде изведено логически и със знание за стил и епоха.Тогава може да се случи дори, да е на пръв поглед и да е най-нелогичното решение. И тогава публиката би се съгласила почти веднага. Но само, ако бъда убедена в представеното й като драматургия и изведено със знание и логика. С две думи, наистина през цялото време лично аз бях притеснена за много добрите солисти, които сякаш не знаеха какво точно правят на сцената, освен че имат да изпеят много сложни партии. Жалко е, че се получи такова разхищение на качествени певци, които по никакъв начин не можаха да изградят образите си на сцената за да бъдат убедителни.

Все пак това е международен фестивал и слушателят идва с много пълна кошница.
Лично аз си пожелавам да присъствам на спектакли, каквито знам, че може да има заради потенциала на РО като цяло. Имам предвид и хор и оркестър като цяло и най-вече добрите млади и гласовити солисти. Пожелавам на ръководството и на грижещите се за имиджа на това престижно музикално заведени със запазена висока марка не от сега, да прецизира хората, които ще дават облик на следващата му продукция. Иначе би се получил този резултат, който с нищо не отговаря на високия критерий на публика и традиции.

1.04.08г Аделаида Якимова