автор Проф. Милена Моллова

Много ми хареса и ме заинтригува. Още с наименованието, което прочетох в поканата. И си тръгнах със същите чувства след представлението – възхита и удовлетворение.

Както каза Веселин Байчев в „уводното си слово“, напоследък стана модерно да се показват опери на открито. „Монополистът“ беше проф. Пламен Карталов – на Царевец, на площада, в Парка на Военната академия… И сега изведнъж нещо ново – на Артсцената на Vivacom в градината пред НДК – Киноклуб на открито. Тръгвайки натам, не ми беше ясно как ще се случи – въпреки обясненията от афиша: камерен вариант, клавирно трио, аранжимент, редакция, имена на певци, които не съм чувала…? И ощe – що е то отново „Tempi concertati“ (преди години Байчев беше направил камерен ансамбъл с това име, който се подвизаваше няколко години и после изчезна.)

„Отвличане от сарая“ на Моцарт не е чест гост на българските оперни сцени. Българската публика не обича оперите на Моцарт толкова, колкото тези на Верди и Пучини. Специално в тази опера всичките партии са трудни и проблемни за много певци. Що за смелост и амбиция?!

Ръководният екип ми беше познат, – Байчев и Симеонов са заедно още от “Опера за три гроша” в НБУ; другото име – Яна Дворецка, познавах като моден дизайнер, – изненадващо я срещам като сценограф в операта? – Успех! Това й било трети опит. Красив, лаконичен, изразителен и функционален рисунък на сменящите се като на кино декори-пана. Много ми харесаха натуралните, истински бояджийски стълби, простотата и красотата на изразните средства, “ясно говорещите” костюми. Какво повече?!

Необичайната за традиционния оперен театър концепция на Симеонов и Байчев (те бяха както винаги единни в намеренията си), прегърната с удоволствие от артистите – певци, създаде един непрестанно обновяващ се в разстояние на час и половина спектакъл. Сцената интригуваше във всеки един момент, предизвикваше непрекъснато спонтанната реакция на публиката, претъпкала с правостоящи малкото пространство. И тя непрекъснато даряваше артистите с искрен смях и аплодисменти.

Така и не се разбра къде и какво е съкратено от текста и музиката, – толкова внимателно и логично бяха направени съкращенията. А аранжиментът за клавирно трио на Байчев? – нима самият Моцарт не е преработвал творбите си – както ариите и ансамблите в оперите, така и инструментални произведения от един за друг състав? Съпроводът заместваше пълноценно Моцартовия оркестър.

Когато целта е поставена – да може спектакълът да се играе на всякакви места и пространства, и пред всякаква публика, – всички средства би трябвало да са позволени. Това е и мотото на постановчиците: “Ние правим площаден театър за всички, вижте как!”

И така: динамика, действен анализ, изобретателно поведение на актьорите, често попадащи в много трудни за пеене условия; контрасти. Задавах си въпроса това опера в традиционния смисъл ли е, скеч ли е, гротеска ли, що ли? – Вероятният отговор: всичко заедно, превърнало се не в конгломерат, а в сплав – от младостта, ентусиазма и “моженето” на актьорите: Даниела (Констанца) – чудесен, пъргав плътен глас с колоратури и много здраво чувство за ритъм; Евелина – артистично поднасяща цялата си роля – и с глас, и с поведение, и с говор, и с необходимата доза хумор към героинята си; Димитър – очарователен артист и лежерен тенор (може би малко повече увереност в пеенето). Светослав, познат като “сериозен” тенор (Радамес, Каварадоси, Алфред), изведнъж попаднал в едно съвършено различно амплоа – комичният Педрило, обра овациите на публиката. Кирил Хавезов, баритон, завършил НМА, беше поставен в трудната ситуация да говори вместо да пее и се справи много добре с непривичната за него роля. Но, струва ми се, че звездата на вечерта беше Осмин на Калоян Христов (завършил програма на ЦПО на НБУ), – един централен бас, с богат тембър във всички регистри и невероятно артистично присъствие. Познавам го като Зарастро, Кончак, Великият инквизитор, Дон Алфонсо, но тук той надмина себе си. Браво, Калояне!

Клавирното трио, въпреки трудните условия (липса на чуваемост, на осветление, на подходяща акустична среда) беше равностоен партньор на сцената и следеше перфектно певците. Може би само цигуларката трябваше да бъде по-съсредоточена в хода на действието и собствените си задачи.

Поздравявам Веселин Байчев за идеята, за “трудолюбието” (или ината!), за резултата. пожелавам му многобройна публика и аплодисменти, – не само в България!

Но бих му пожелала също и да бъде лош пророк в предвижданията си, които сподели с публиката преди началото на спектакъла. Питам се – след “реформата Рашидов – Тодоров – Панкин” това ли ще е бъдещето на българския оперен театър? Като вървим по обратния път, въобразяваме ли си или забравяме, че живеем в 21 век и то в Европа?

автор Проф. Милена Моллова