3 коментара ↓

• 1 Екатерина Дочева // Apr 7, 2008 at 9:50 am

  Класическият почерк

  Той се наложи в последните дни на фестивала – в доста противоречива гама от състояния и музикални случвания. Премиерата на ‛Дон Карлос‛ от Верди в Русенската опера може да се нарече още ‛Десетдневката на Найден Тодоров‛. Дето се казва – по два и половина дни на действие! Колкото да се просвири и изпее все пак от солистите и да видят къде да стоят на сцената. Тя, сцената, бе подготвена от румънците Виорика Петрович (сценография и костюми) и Кристиан Михайлеску (режисура). Пространството е организирано около кръста, символизиращ силната църковна власт по времето на Филип Втори – стандартно и обигравано доста пъти решение. Но независимо от това то създаваше усещане за дълбочина, за перспектива на сцената. Също стандартни костюми в ярки цветове (дамските), някъде прекалено несъобразени със спецификата на по-едрите фигури. Много по-добре от гледна точка на силуета бяха направени мъжките – с изключение на Крал Филип, чийто костюм, според сполучливата забележка на колега, беше по-близко до Иван Сусанин. Режисурата не предложи нищо оригинално, което да изведе основна идея. Мисля, че много малко работа с певеца-актьор е имало – може би поради липса на време. Съставът бе най-различен; трудно се определя с една дума постигнатото в цяла роля. Италианецът Марио Маланини бе превъзходен вокално и доста статичен сценично. Статиката бе характерна за почти всички, но без подобно цялостно музикално покритие на образа. Младият Ивайло Джуров може би след известно време ще бъде крал Филип – към музикалния текст ще добави и съответните нюанси, които ще допринесат за обемите на тази роля. Но сценично той е на светлинни години от нея – сега неговият Филип прилича повече на ревнив и дребнаво отмъстителен испански буржоа, който дори налита на бой. Мариана Цветкова като Елизабет сценично е по-близко до партията си, но за съжаление нямаше вечер: пееше с много вибрато, беше с очевидни проблеми почти до края. В арията й преди финала все пак публиката почувства внушението на една международно известна певица. А Андриана Николова е приятно сдържана в ‛драмата Еболи‛, която тя показва с вкус, с хубав център и низини, но не и с височини, които на моменти й се ‛опъваха‛ до тягост. Към образа на Родриго Александър Крунев подхожда с опита, който има – той просто стои добре на сцената. Но пеенето му е доста неравно като качество на емисията. Пламен Бейков като Великия инквизитор се представи убедително и със самочувствие. Още по-добре би било, ако на моменти не се напрягаше толкова да показва гласови обеми, които не са му присъщи. От няколко години хорът на операта с диригент Христо Стоев има постоянно добро представяне, така бе и тази вечер. Името на Георги Делиганев като вокален консултант винаги буди респект – тук той е направил, колкото е успял. И в по-малките партии присъствието му се усеща. Общо спектакълът вървеше в доста по-бързо, бих казала, припряно темпо, с оркестър, който се стремеше да си свърши добре работата. Още по-хубаво щеше да бъде, ако и Тодоров си беше свършил работата, за да го вкара в равностойна партньорска роля. Всъщност равнопоставянето от диригента се разбираше единствено по отношение на силата – когато се свиреше ‛tutti‛, много често певците не се чуваха. Като прибавим и факта, че в залата беше много студено, става ясно, че празникът, до тази вечер отстояван без нито една пролука, не можа да се състои с премиерата на Русенската опера.

  И Симфоничният оркестър на БНР с Хоря Андрееску взе участие във фестивала с класическа програма и със солист в Брамс-концерт – известното име Елмар Оливейра (цигулка, Съединени щати). И още Лигети и Бетовен. Най-приемливо бе изпълнението на Румънският концерт на Лигети, ранна пиеса на композитора от 1951 година, но на много места маркирала вече идеи, които се чуват в музиката му след унгарския му период – от края на 50-те и началото на 60-те години. Андрееску направи творбата с настроение и оркестърът му отвърна адекватно. Оливейра е много техничен цигулар, но отношението му към звука и вкусът му предлагат една смущаваща естетика, която някак унифицира специфичното за музикалния стил. Подобно впечатление остави и първата част от рециталната му програма (Моцарт и Елгар), които прозвучаха по един и същ Оливейра-маниер, независимо от съвсем различния тип музикална среда, която му създаваше пианистката Лилия Бояджиева. А изпълнението на Бетовеновата Пета симфония от радиооркестъра няма да коментирам.

  И финалният концерт. Допусках, че диригентът Георги Димитров ще направи хубав концерт с Пловдивския симфоничен оркестър, но това, което се случи, трудно се описва. В първата част фантастичният наш цигулар Светлин Русев свири заедно с Елена Розанова (пиано) и Себастиан ван Кьойк (виолончело) в Тройния концерт на Бетовен. Свирят, сякаш е най-естественото нещо на света, свирят с лекота, с органичност в музикалното общуване и точно с онзи концертен подход, който разкрива на всеки от публиката защо има толкова луди да се занимават с музика. Тримата бяха единомишленици и по отношение на елегантния, фин звук, и по отношение на някои приплъзвания на темпата. Никой не ги прие като ‛ерес‛ – защото всичко се прави не самоцелно. А и Георги Димитров като че ли балансираше между инструменталния възторг и традицията. Във втората част на концерта преживяването беше разтърсващо – с Първата симфония на Густав Малер, в чието изпълнение се видя в каква възходяща степен върви развитието на Пловдивския оркестър. Под палката на Георги Димитров той отново е в ренесанс. И се вижда, че когато диригентът изисква и работи, и оркестърът го следва. Провиждането на Малеровата мелодия с леките, загадъчни задържания, фантастичното музициране ‛на ръба между уличния звук и тътена на душата‛ – Георги Димитров там не пропусна и най-малкия шанс да тембрира фабулата не само чрез инструментите. Направи го и с динамика, и с полюшвания в движението, с онези малки стъпки, които са тайна на всеки голям Маестро, който спазва абсолютно точно изискванията на композитора. Никога няма да забравя Траурния марш и финалната част. А как може да се предаде самото начало, когато звукът от сцената постепенно изпълни залата, парализира сякаш публиката, която онемя. В днешните дни на опустошаващ прагматизъм е много вълнуващо да чуеш български оркестър да излъчва такъв професионализъм, да стои равностойно в контекста на фестивалните гастроли, да свири с концентрация и вдъхновение. Георги Димитров пази фанатично (и с право) статуквото на професията диригент – дълбае все повече в нея и я озарява в днешния ден с романтична светлина. И с безкомпромисност, която му струва много! Всъщност, това бе емоционален и логичен завършек на един много успешен фестивал, чиято програма и реализация биха били напълно нормални за всеки фестивален център в Европа.
  Екатерина Дочева

• 2 Милена // Apr 8, 2008 at 9:26 pm

  Не разбирам какво общо има написаното от Е.Дочева с темата за турнетата?:)

• 3 Полина // Apr 9, 2008 at 10:56 am

  И аз не разбирам, но явно госпожата е решила тук да пусне този коментар. Тя си знае :o)
  Колкото до турнетата – за публиката дали се репетира или не няма значение – важното е че има шанса и привилегията да се радва на класата на музикантите от русенската опера. И когато сте на турне – ние се гордеем с успехите ви!