Милена Недялкова: За задграничните турнета на ОФД-Русе – безпристрастно

April 6th, 2008 · Полина · 3 коментара

Милена Недялкова

Неотсега определена немногобройна част от русенската оперна публика не спира да коментира по вестници,форуми и институции задграничните турнета на операта, по-точно да ги отрича и анатемосва.Последното,което прочетох в този сайт и което, признавам си, ме шокира е драматичният въпрос на А.Якимова в нейната статия за “ДонКарлос”-цитирам-

Защо точно това заглавие трябва да бъде представено пред публика,освен може би за да му се направи репетиция преди да бъде изнесено някъде на турне?Дали пък затова не съществува напоследък ОФД-Русе?

Не искам да влизам в спорове с никой, ще се огранича само с факти.
1.Задграничните турнета са неделима част от дейността на всеки културен институт.Съвсем наскоро Софийска опера постави “Турандот”за да реализира през есента едномесечно турне с нея в Япония, но никой не ги упреква, че си правят репетиции в София.

2.Да, “Дон Карлос” ще бъде изнесена зад граница и “Лучия”-също и “Макбет”… В случая става въпрос за участие във фестивала в СолоТурн, Швейцария. Според запознати-един от престижните европейски оперни фестивали. На него ОФД-Русе ще се представи с 8 заглавия и 2 оперни концерта-едно изключително сложно и отговорно турне.

3.Русенската публика има шанс да види и чуе една продукция, която готвим много отговорно. И в никакъв случай не мога да се съглася с твърдението, че виждате ли, операта си прави репетиции пред русенската публика, защото за нас русенската публика винаги ще бъде номер едно.

4.Не е никаква тайна,че работим с определени импресарии, които дават пари за декори, костюми, солисти/операта е скъпо изкуство/, съответно те имат определени изисквания за това каква да бъде постановката.От МК си получаваме само заплатите, пари за дейност е длъжен да търси директора, а кой в момента в БГ дава пари за опера?

5.Винаги пълната напоследък оперна зала е най-красноречивата оценка за нашата дейност, дори в седмицата след ММД, когато обикновенно публиката е преситена от музика, за наше огромно учудване залата бе пълна и на двата спектакъла /”Дон Карлос” и “Вълшебната флейта”/ – та за това съществува ОФД-Русе!

Накратко – няма нищо лошо в турнетата, когато те са професионално защитени, а това е наша постоянна цел.

Милена Недялкова




3 коментара ↓

  • 1 Екатерина Дочева // Apr 7, 2008 at 9:50 am

    Класическият почерк

    Той се наложи в последните дни на фестивала – в доста противоречива гама от състояния и музикални случвания. Премиерата на ‛Дон Карлос‛ от Верди в Русенската опера може да се нарече още ‛Десетдневката на Найден Тодоров‛. Дето се казва – по два и половина дни на действие! Колкото да се просвири и изпее все пак от солистите и да видят къде да стоят на сцената. Тя, сцената, бе подготвена от румънците Виорика Петрович (сценография и костюми) и Кристиан Михайлеску (режисура). Пространството е организирано около кръста, символизиращ силната църковна власт по времето на Филип Втори – стандартно и обигравано доста пъти решение. Но независимо от това то създаваше усещане за дълбочина, за перспектива на сцената. Също стандартни костюми в ярки цветове (дамските), някъде прекалено несъобразени със спецификата на по-едрите фигури. Много по-добре от гледна точка на силуета бяха направени мъжките – с изключение на Крал Филип, чийто костюм, според сполучливата забележка на колега, беше по-близко до Иван Сусанин. Режисурата не предложи нищо оригинално, което да изведе основна идея. Мисля, че много малко работа с певеца-актьор е имало – може би поради липса на време. Съставът бе най-различен; трудно се определя с една дума постигнатото в цяла роля. Италианецът Марио Маланини бе превъзходен вокално и доста статичен сценично. Статиката бе характерна за почти всички, но без подобно цялостно музикално покритие на образа. Младият Ивайло Джуров може би след известно време ще бъде крал Филип – към музикалния текст ще добави и съответните нюанси, които ще допринесат за обемите на тази роля. Но сценично той е на светлинни години от нея – сега неговият Филип прилича повече на ревнив и дребнаво отмъстителен испански буржоа, който дори налита на бой. Мариана Цветкова като Елизабет сценично е по-близко до партията си, но за съжаление нямаше вечер: пееше с много вибрато, беше с очевидни проблеми почти до края. В арията й преди финала все пак публиката почувства внушението на една международно известна певица. А Андриана Николова е приятно сдържана в ‛драмата Еболи‛, която тя показва с вкус, с хубав център и низини, но не и с височини, които на моменти й се ‛опъваха‛ до тягост. Към образа на Родриго Александър Крунев подхожда с опита, който има – той просто стои добре на сцената. Но пеенето му е доста неравно като качество на емисията. Пламен Бейков като Великия инквизитор се представи убедително и със самочувствие. Още по-добре би било, ако на моменти не се напрягаше толкова да показва гласови обеми, които не са му присъщи. От няколко години хорът на операта с диригент Христо Стоев има постоянно добро представяне, така бе и тази вечер. Името на Георги Делиганев като вокален консултант винаги буди респект – тук той е направил, колкото е успял. И в по-малките партии присъствието му се усеща. Общо спектакълът вървеше в доста по-бързо, бих казала, припряно темпо, с оркестър, който се стремеше да си свърши добре работата. Още по-хубаво щеше да бъде, ако и Тодоров си беше свършил работата, за да го вкара в равностойна партньорска роля. Всъщност равнопоставянето от диригента се разбираше единствено по отношение на силата – когато се свиреше ‛tutti‛, много често певците не се чуваха. Като прибавим и факта, че в залата беше много студено, става ясно, че празникът, до тази вечер отстояван без нито една пролука, не можа да се състои с премиерата на Русенската опера.

    И Симфоничният оркестър на БНР с Хоря Андрееску взе участие във фестивала с класическа програма и със солист в Брамс-концерт – известното име Елмар Оливейра (цигулка, Съединени щати). И още Лигети и Бетовен. Най-приемливо бе изпълнението на Румънският концерт на Лигети, ранна пиеса на композитора от 1951 година, но на много места маркирала вече идеи, които се чуват в музиката му след унгарския му период – от края на 50-те и началото на 60-те години. Андрееску направи творбата с настроение и оркестърът му отвърна адекватно. Оливейра е много техничен цигулар, но отношението му към звука и вкусът му предлагат една смущаваща естетика, която някак унифицира специфичното за музикалния стил. Подобно впечатление остави и първата част от рециталната му програма (Моцарт и Елгар), които прозвучаха по един и същ Оливейра-маниер, независимо от съвсем различния тип музикална среда, която му създаваше пианистката Лилия Бояджиева. А изпълнението на Бетовеновата Пета симфония от радиооркестъра няма да коментирам.

    И финалният концерт. Допусках, че диригентът Георги Димитров ще направи хубав концерт с Пловдивския симфоничен оркестър, но това, което се случи, трудно се описва. В първата част фантастичният наш цигулар Светлин Русев свири заедно с Елена Розанова (пиано) и Себастиан ван Кьойк (виолончело) в Тройния концерт на Бетовен. Свирят, сякаш е най-естественото нещо на света, свирят с лекота, с органичност в музикалното общуване и точно с онзи концертен подход, който разкрива на всеки от публиката защо има толкова луди да се занимават с музика. Тримата бяха единомишленици и по отношение на елегантния, фин звук, и по отношение на някои приплъзвания на темпата. Никой не ги прие като ‛ерес‛ – защото всичко се прави не самоцелно. А и Георги Димитров като че ли балансираше между инструменталния възторг и традицията. Във втората част на концерта преживяването беше разтърсващо – с Първата симфония на Густав Малер, в чието изпълнение се видя в каква възходяща степен върви развитието на Пловдивския оркестър. Под палката на Георги Димитров той отново е в ренесанс. И се вижда, че когато диригентът изисква и работи, и оркестърът го следва. Провиждането на Малеровата мелодия с леките, загадъчни задържания, фантастичното музициране ‛на ръба между уличния звук и тътена на душата‛ – Георги Димитров там не пропусна и най-малкия шанс да тембрира фабулата не само чрез инструментите. Направи го и с динамика, и с полюшвания в движението, с онези малки стъпки, които са тайна на всеки голям Маестро, който спазва абсолютно точно изискванията на композитора. Никога няма да забравя Траурния марш и финалната част. А как може да се предаде самото начало, когато звукът от сцената постепенно изпълни залата, парализира сякаш публиката, която онемя. В днешните дни на опустошаващ прагматизъм е много вълнуващо да чуеш български оркестър да излъчва такъв професионализъм, да стои равностойно в контекста на фестивалните гастроли, да свири с концентрация и вдъхновение. Георги Димитров пази фанатично (и с право) статуквото на професията диригент – дълбае все повече в нея и я озарява в днешния ден с романтична светлина. И с безкомпромисност, която му струва много! Всъщност, това бе емоционален и логичен завършек на един много успешен фестивал, чиято програма и реализация биха били напълно нормални за всеки фестивален център в Европа.
    Екатерина Дочева

  • 2 Милена // Apr 8, 2008 at 9:26 pm

    Не разбирам какво общо има написаното от Е.Дочева с темата за турнетата?:)

  • 3 Полина // Apr 9, 2008 at 10:56 am

    И аз не разбирам, но явно госпожата е решила тук да пусне този коментар. Тя си знае :o)
    Колкото до турнетата – за публиката дали се репетира или не няма значение – важното е че има шанса и привилегията да се радва на класата на музикантите от русенската опера. И когато сте на турне – ние се гордеем с успехите ви!

Изрази мнението си



(задължително попълване)



(задължително попълване)


Коментар