Автор:Аделаида Якимова – Фурнаджиева

На 16.10. се състоя вторият спектакъл на оп. „Дон Пaскуале” – Доницети на сцената на Русенска опера. Отидох на спектакъла с много смесени чувства. Точно тази опера не е сред любимите ми, а освен това бях чула противоречиви мнения за режисьора. И каква беше невероятната ми изненада, когато се оказа, че съм попаднала, на един ПРОФЕСИОНАЛЕН СПЕКТАКЪЛ…Не случайно го изписвам с главни букви. Искам да отбележа специално, че това е спектакъл, който не се е случвал от много време в оперния свят като цяло. Спектакъл, който показва, че операта е едно много живо и актуално изкуство, изкуство, което може да не мирише на задължителния нафталин, което не кани публиката да ходи да слуша само този и онзи певец, за да има после на кафе какво да си клюкарства. Винаги съм била дълбоко убедена, че изкуството може и трябва да възпитава. За съжаление, напоследък възпитава, но в много лоша естетика. и битак – вкус към ширпотребата на псевдопродукти И на фона на масовите спектакли, произведени с цел театрално гурбетчийство от последните години, задръстили публичното пространство, този промъкнал се незнайно как спектакъл, е нова ситуация за вкуса на оперната ни публика в Русе.
След снощното преживяване ми се иска да вярвам, че жаждата за изкуство ще надвие алчността и търгашеството, както у творците, така и у публиката ни. Дай Боже!
След този кратък преамбюл нека да се върна на същността на спектакъла. Ако трябва да кажа с една дума какво точно е впечатлението ми то може би думата е „антиципация”. Този термин е въведен от Гьоте и е познат преди всичко в немското литературознание. Позволявам си да го заимствам, за да изясня прочита на класическата опера „Дон Паскуале”. Става въпрос за откритото художествено тълкувание на произведението, доловил „частици от бъдещето” Антиципацията долавя проблемите на сегашното и бъдещото. Именно тази способност на произведението на Доницети му осигурява вечността в оперната класика. И тук е най-големият комплимент за всички участници, сътворили този естетски спектакъл.
След отварянето на всички копюри в операта, „чистата” музика е някъде около 2 1/2 часа. И представете си, в този крайно забързан век нито за момент не доскучава, не се изчерпва. Актьорите не спират да „импровизират”. Умело поставени във всеки детайл, сценичен музикантски и драматургичен в крайна сметка, което им дава възможност да покажат целия си актьорски и певчески талант. Действието не спира, не пада темпа на развитие.
Режисурата и сценографията са решени в стил Комедия дел Арте. Късметлийско решение. Това дава възможност, според мен за типизация на образите и разглеждането им в по-глобален план. Тъй като интригата на операта, чиято премиера е била на 4.01.1843 г. в Париж, е доста елементарна, се подразбира от само себе си, че либретото не предлага кой знае какви драматургични изненади. Музиката на Доницети, всъщност е тази която предизвиква възторга и до днес. Доницетии твори в периода между последните опери на Росини и първите значителни произведения на Верди. Дори и в исторически план неговите произведения не издържат сравнението нито с великия му предшественик Росини, нито с гениалния оперен композитор и драматург Верди. И все пак оперите на Доницети, 65 на брой, са се радвали за времето си на голяма популярност. Стилът му се отличава с подчертана занимателност, мелодичност и общодостъпност. Намирайки се под силното влияние в комичните си опери на Росини, Доницети преувеличава развлекателните черти на музиката. От казаното до тук става ясно, колко лесно всеки творец може да се поддаде на безвкусния шарж, преиграването, сладникавия декор и костюм, подценявайки, или по-скоро, неразчитайки добре и съвременните послания, които носи тази толкова изящна опера. В случая решението, което беше предложено беше нетрадиционно за тази опера. Сценографията е решена изцяло графично, като акценти бяха сложени цветово само върху „човешките” герои. Дон Паскуале се идентифицираше с Панталоне, приеман за първият старец в комедиите. Най-често той е представян като търговец, обсебен от мисълта за важността на парите. Той обикновено е с много крив нос, облечен в червена дреха и прилепнали панталони, традиционното венецианско наметало „зимара”. На главата си носи червена шапка. Явно препратката беше точна. Същото се отнася и за останалите персонажи, като препратката на бялата маска на тенора-Ернесто, д-р Малатеста, прочетен като Арлекин, предшественикът на хитроумния Фигаро, Норина като Кантарина. Актьорите играха без грим, нещо не особено характерно за операта като цяло, но пък даваща възможност за естественост и съвсем нова съвременна естетика. Осветлението беше почти перфектно, имайки предвид изключително .несъвършената техника и малките технически възможности на оперния ни театър
Силно впечатление направи и музикалната конструкция на операта. В пълна градация, заради липсата на паузи между картините и повторение на последната картина от първо действие, като начало за второ, но с друга развръзка. Прийом, който е изключително музикален, но не използван до сега. Като се прибави към това и доста трудните колоратури за сопраното и известността на някои от ариите, изпълнявани през годините от много известни и добри певци, ситуацията става доста предизвикателна. Признавам си, че и аз открих за себе си доста нови и неподозирани предимства на оп. „Дон Паскуале”, след снощния спектакъл.
Редно е да се отдаде дължимото на постановъчния екип на спектакъла: диригент Найден Тодоров, режисьор и сценограф – Джан Джаноти. И певците-актьори Дан Паскуале – Пламен Бейков, Малатеста – Божидар Василев, Норина – Ана Гемеджиева, Ернесто – Георгиос Филаделфевс, Нотариус – Стефан Пенчев. И с прекрасното, професионално и много точно участие на хора – сценично и певчески, както и добрият оркестър, голяма част от който е на турне във Франция. И въпреки това, звучността беше на много добро ниво.
В заключение ми се иска да подчертая, че постановката на операта „Дон Паскуале” е сериозно предизвикателство за вкуса на масовия зрител и достойна наслада за „поизгладнялата” ни оперната публика за качествен оперно – театрален спектакъл. Тя заслужава още подобни празници на сценичното и музикално – певческото и в крайна сметка естетското предизвикателство като цяло, такова, каквото носи спектакълът „Дон Паскуале” на русенска опера.

Автор:Аделаида Якимова – Фурнаджиева