1 коментар ↓

• 1 Бойко Рангелов // Mar 24, 2012 at 4:19 pm

  НОС на сцената на Русенската опера – най-доброто събитие на Мартенските музикални дни

  Да четеш Гогол в оригинал през 1850г.
  Да слушаш Шостакович през 1927 г.
  Да гледаш НОС на живо на 20 Март 2012 г.
  Има нещо символично в тези три събития и това което ги обединява е спектакълът на Русенската опера. Не зная дали Министерството на Културата следи събитията в Русе, но ако не го прави – пропуска много съществени неща. Постановката е на НОС в рамките на Мартенските музикални дни и тя запали меломаните в града на Дунава. И имаше защо.
  Едно представление, събрало в себе си изтънчената загадъчна еротика на Луи ХІV, шизофренните излияния на „лудия” Гогол, разгромяващата сатрапските попълзновения на нечовешката революция „рабочих и крестьян” във фантасмагоричната и непонятна за широката публика „стакатова и дисонансна” музика на Шостакович. Всъщност „ключът от бараката” е заровен точно там.
  Как и защо на 21 годишния младеж от града край Нева му хрумва да напише едно от най-трудните за разбиране музикално-сценични произведения по налудничавата повест “Нос” на Гогол? Какви са тези аналогии които свързват съвременността му, с меко казано странното отделяне на носа на „колежанския асет” Ковальов от мястото на лицето му и започването на самостоятелен живот на орган по улиците и парковете на тогавашната столица Петербург? Как и защо това води до масови страхови психози и демонстрации? И как приключва всичко това?

  Едва ли някога ще успеем да влезнем в главите на двамата гении, за да разберем отговорите на тези въпроси. Но е по-добре да опитаме, отколкото нищо да не правим.

  Е, точно това е направила А.Якимова – режисьорката на този запомнящ се спектакъл.
  Запомнящ се с какво? Отговорът на този въпрос не е от най-лесните!
  Защото, това което публиката видя в претъпкания салон на Русенската опера не може лесно да се опише в тривиалните схеми на критиката : „тези неща са добри, тези – лоши, а по останалите може да се поработи.”

  Не зная как ще се отнесат професионалните критици към това уникално за днешния ни културен живот събитие. Аз не съм професионален критик. Ще говоря само от името на зрител попаднал неслучайно по силата на съдбата на нещо, което българската култура не е виждала отдавна, да не кажа – изобщо.

  Опера с хор, мултимедийно шоу, спектакъл, перкусионен шок, перформанс, уличен театър, фестивален разточителен гиг…нито една от тези думи не покрива всичко на което почитаемият зрител стана свидетел в залата на Русенската опера на 20 Март. „Оперна метаморфоза” е наречено всичко това и като че ли този термин се доближава най-много до видяната, чутото, почувстваното.

  Да събереш всичко това в единно цяло, за което още няма измислена дума означава само едно – „да се изложиш”. Е, ДА, ама НЕ!
  Защото, когато произвеждаш висше изкуство се оказва, че крачката между кича и гениалния спектакъл не е само една. А е сплав от талант, единомишленици (колкото и да е трудна тази дума в съвременността ни) и труд. Ама наистина много, много труд. И от всичко това МОЖЕ да се роди НЕЩО, което да направи Русе – КУЛТУРНА СТОЛИЦА НА ЕВРОПА.

  И така, какво видяха, чуха и усетиха зрителите на спектакъла (използувам тази дума с всичката условност на понятието, поради липса на обобщаваща дума в Българския) на 20 Март – първия ден на пролетта за тази година.

  Един синтез от изтънчено изкуство пълно със символизъм за елитарната публика, съпроводено с действия и визуални ефекти, разбираеми дори за децата в залата. А толкова много деца в оперна зала на представление за възрастни, никога не съм виждал.
  И двете групи – и елитни и по-обикновени зрители видяха за първи път в България:
  – постановка на НОС в напълно оригинален прочит
  – с органично вплетен хор (великолепно дирижиран от Д.Йосифов)
  – с балет и пантомима (хореография на Т.Соколова) довела до динамично действие в развлекателен стил, приковало вниманието на публиката към символизма от трудно разбираемата авторова мисъл
  – с група „Акцент” от перкусионисти при НУИ Плевен, с чисто и кристално професионално изпълнение.
  – със субтитри на електронно табло над сцената, позволило на цялата публика да следи текста на ариите и какво се случва в действието (за първи път в България). Това нововъведение обаче би могло да има и едно доста по-практично приложение – превод на текста на всякакъв език т.е. достъп на цяла Европа (а защо не и света) до постановката.
  – с мултимедията поддържаща както символизма на постановката, така и конкретните парадокси (за първи път в България) (напр.„историческите” факсимилета на – вестник „Северна пчела” и др.)
  – с безупречните костюми на П.Казанджиева (на певци, артисти, масовка) пренасящи ни с лекота от 19 до 21 век (от дворянството, чистачите, чиновниците и руските пияници, до сексапила на танцьорките в бяло и черно, олицетворяващи безметежните сънища и кошмари на главния герой)
  Тук е мястото да се отбележат плаката и програмата за представлението. И двете провокативни, но даващи доста допълнителна информация. В нея за първи път са описани, както оригиналните авторови замисли на Гогол и Шостакович, така и развитието и узряването на решенията в творческия процес на режисьорката А.Якимова – главен виновник за този изключителен прочит на нещото наречено НОС.

  Това са само най-едрите щрихи на сценографията и провокациите чрез нея осъществени блестящо от И.Токаджиев.

  Певците и оркестъра, бяха разбира се, на нивото на режисьорските усилия. Като се започне през великолепните изпълнения на Ковальов (блестящо в баритона на А.Михайлов), Прасковья Осиповна (сопраното на М.Цветкова) Подточина , (мецосопраното П.Цонева) и целия певчески състав и се мине към заживелия свой собствен живот нос (с отлично въведения физикъл театър – М.Цекова).

  Физикъл театъра изиска отделно разглеждане, защото той въплъщаваше в най-голяма степен режисьорските идеи и похвати за символизма и сюрреализма в постановката – един микс от загадъчна еротика, подсъзнателен фройдизъм, черна и бяла дама (магия) черен монах като символ на мистичния контрол на съдбата, чистачките с метлите – които чистят улиците, къщите, душите и умовете на хората – каквото и да означава това.

  В тази посока, само като акценти е задължително да се споменат някои „хрумки” довели до уплътняване на действието и същевременно грабващи вниманието на публиката (особено на по-елитната и запозната с мистиката и окултното):
  – “многоръкият Шива” на чиновника в редакцията на вестника раздаващ печати с чифт ръце – каква по-голяма гротеска за руското чиновничество – от царско време, та до сега.
  – касиера в същата редакция с “лира” в ръцете, приспособена като класическо руско сметало (с каквото си служат и до ден днешен дори в най-луксозните магазини в Русия)
  – наполеоновската шапка с пера на кварталния надзирател, с манията му за величие и бруталната му власт да мачка и манипулира тези над които е (принудил дори “независимият” НОС, да му се умилква).
  – шишето с водка, което всички целуват с благоговение, преди да отпият от него.
  – руското пиянство, станало класика в жанра и неотминаващо до днес.
  – петолъчката и пречупеният кръст, сменящи се на главата на носа, в мултимедийната вакханалия на посредственото самодоволство…и още, и още…

  Всичките тези детайли разработени на фона на прецизното музициране на оркестъра воден от Н.Тодоров в диапазона от класически руски частушки до синкопите на целия оркестър в бравурната, на моменти дисонансна, музика на Шостакович. Тези действия така органично вплетени в терзанията и кошмарите на главния герой и водещи гротеската до пълния абсурд на ставащото, показват само едно – неимоверните усилия и труд. Ще се запомнят кулминацията на квартета и епилога с хора “Проф. В Арнаудов”.

  Много ми е трудно да опиша с думи целия спектър от емоции, които ражда спектакъла; еротика доведена до изтънчен символизъм, кошмари и надежди, извиращи от най-съкровените дълбини на душата, руски аристократизъм и мужишко скотство, полицейщина и терор, любовна развръзка, като връх на абсурда, генерирал тревогите в душите и размириците на тълпата, църковно послушание и вяра в Бога, жажда за пълно свобода (дори на такъв атрибут като носа изпаднал в собствения си бунт). Много малко са произведенията в световната култура, описани в на пръв поглед налудничавите представи на авторите, които достигат до подобни обобщения. Симбиозата на двата гения обаче, е успяла да вкара всичко това в по-малко от два часа. Чест прави на всички, че успяха да ни го покажат толкова интересно и занимателно за публиката, която с грабнато внимание, “не шукна” през тези 2 часа. За да излее удоволствието и възторга си, в нестихващи и бравурни аплодисменти накрая – най-голямата награда за усилията и труда на тези, които ни очароваха.

  Достигнали до прецизност в синхронизирането на поне десет вида различни изкуства в един общ работещ и силно въздействуващ върху публиката със своя модерен прочит единен организъм от над сто участници. Тази сплав от изпълнители и ръководители са водени от една обща и голяма цел – заслужено да представят Русе пред българската и европейска публика в избора на града за следваща културна столица на Европа.

  Доц. д-р Бойко Рангелов